Минималната работна заплата не е лек за всичко — искаме твърде много от бизнеса

Един от най-показателните рефрени на лейбъристкото държавно управление е, че английските компании по някакъв метод са „ пристрастени “ към евтината работна ръка. Тази взаимозависимост от време на време се обслужва от чужбина (ако въпросният министър желае да похвали политиките на държавното управление за граничен контрол), а от време на време от Обединеното кралство (ако въпросната мярка е законопроектът за трудовите права). Така или другояче, самодекларираната задача на лейбъристите е да се откажат от навика.

Липсва в тази постоянно повтаряна мантра неуместната истина, че Обединеното кралство има един от най-високите законови прагове на заплатите в Организацията за икономическо сътрудничество и раз. Британският бизнес може да има доста пристрастявания, само че единственото нещо, към което всеки, който реши да наеме някой различен в Обединеното кралство, не може да бъде привързан, е „ евтината “ работна ръка. И въпреки всичко, когато министрите на труда споделят това, те не приказват от чиста политическа целенасоченост: те в действителност имат вяра в това.

Част от повода е, че Лейбъристката партия на сър Кийр Стармър, за разлика от множеството сполучливи опозиции, в никакъв случай не е имала същински интерес към това, което консервативното държавно управление в действителност е направило. Те имаха доктрина за успеха на торите, която всъщност беше негативна: че заради липса на нещо по-добро, английските гласоподаватели не престават да преизбират консерваторите.

В резултат на това тяхната хватка върху върха на торите и всяка сериозна мисъл за това какво би трябвало да създадат в този момент лейбъристите е неравномерно. Има няколко ведомства, в които, за положително или за зло, има сериозен ангажимент с предходното: в Министерството на правораздаването, в образованието и в енергетиката. Но в по-голямата си част хватката на лейбъристите върху дейностите на своя предходник е по-слаба, в сравнение с би трябвало да бъде. 

Другата причина, на която е по-полезно да се спрем, е, че английската политическа класа като цяло е объркала два разнообразни въпроса за минималната заплата. Първият е „ какво би трябвало да може да купи минималната заплата? “ и второто е „ на какво равнище би трябвало да се дефинира минималната работна заплата? “ Те наподобяват идентични, само че не са.

Разумна, постижима и, според мен, мечтана цел на политиката е минималната заплата да подсигурява, че работещият на цялостен работен ден може да живее в обичайно жилище и да има задоволително приходи, с цел да се любува на живота. Проблемът е, че минималната работна заплата е единствено един от лостовете, които разрешават това - дружно с това какъв брой и какъв вид жилища строи държавното управление, какъв брой евтини са разноските за сила и други. Когато имате поредни държавни управления, които не съумяват да реализират нито едно от тези неща в мащаб, има ограничаване за това до каква степен можете свястно да подобрите живота на хората просто посредством увеличение на минималната заплата.

Наистина, както видяхме през последното десетилетие, в случай че не извършите тези неща и просто увеличите заплащането, няма да извършите значима разлика в равнищата на беднотия или в равните благоприятни условия. И няма законова минимална работна заплата, която да може да обезпечи обективен стандарт на живот за всеки служащ, тъй като потребностите на двойка без деца, пенсионер, който желае малко спомагателни пари, или овдовяла самотна майка, която би трябвало да балансира работата и грижите за децата, са радикално разнообразни. Не можете да разрешите тези проблеми единствено посредством минималната работна заплата.

През последното десетилетие, като намалихме това, което страната прави посредством парични прехвърляния и вярвайки, че това може да бъде обезщетено единствено посредством увеличено възнаграждение, ние успяхме значително да увеличим разноските, вместо да подобрим изискванията на живот на хората. 

Също по този начин би трябвало да преразгледаме какъв брой желаеме от бизнеса. Когато Обединеното кралство вкара минималната работна заплата през 1998 година, малко на брой в тогавашното лейбъристко държавно управление можеха да плануват, че може би, съвсем три десетилетия по-късно, ще обмисляме дали бизнесът се нуждае от наложително обвързване за закупуване на застраховка при положение на офанзиви на ransomware. Минималната работна заплата е единствено една част от това, което един бизнес прави, което е обществено потребно: същото е и предлагането на работа на някой, който се връща на работната мощ след интервал на заболяване, или рискуването на 18-годишен юноша, който стартира работа за първи път. 

Но поредните държавни управления от 2016 година насам заложиха прекалено много на това лекарство за всички. По-популярно е да чакаме проблемите на страната ни да бъдат решени единствено от бизнеса, в сравнение с да приемем, че всички ние би трябвало да допринесем за възстановяване на живота в дъното на скалата за систематизиране на приходите. Това може да значи приемане на по-голямо жилищно строителство покрай нас, по-щедри парични прехвърляния за хора с млади фамилии или по-динамични пазари на труда, които разрешават на бизнеса да поема повече опасности, да наема повече хора и да пораства по-бързо. Лейбъристкото държавно управление на Стармър до момента не съумя да излезе от този метод на мислене и наподобява малко евентуално идващото държавно управление също да го направи. Евтината изразителност за евтината работна ръка е пристрастяване, от което е мъчно да се отървете.